169 години от рождението на Христо Ботев

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П.Р.Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в."Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

ЧЕСТИТА 2017 ГОДИНА!!!!

"Две сестри" от Георги Райчев

В новогодишната нощ да си припомним един прекрасен разказ "Две сестри", написан през 1932 година от Георги Райчев

 Две сестри

В нощта преди идването на Новата година земята е покрита с бяла снежна покривка. Горе на небето трепкат звезди, а долу блести снегът. Светло е като ден. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз от близкото село се чува кучешки лай. Там хората спят и сънуват утрешния радостен празник.

Към полунощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе стара жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси.

Тя крачеше, спираше се от време на време и гледаше напред, сякаш чакаше някого. След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.

— Буху! Буху! — рече бухалът. — Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?

— Заминавам — отвърна бабичката. И после попита: — А къде е сестра ми? Иде ли вече?

— Иде! — избуха бухалът. — Погледни напред. Ей там, хе-е-е!

Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо.

Бабичката се спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше корона. Златошита шуба подкрепяше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.

— Коя си ти? — попита младата жена.

— Аз съм тази, която ти ще бъдеш след дванадесет месеца — тихо отвърна бабичката.

— Ах, сестро, мила! — извика младата жена — Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!

— Не се чуди: и ти ще остарееш като мене — отвърна бабичката. — Така ни е отсъдено — само дванадесет месеца да живеем. Лани и аз бях като тебе. Помниш ли? Но тук има много нещастни хора. Трябваше да им помогна. С короната си купих хляб за гладните. Затова главата ми е открита. Облякох голите с царската си дреха — и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси — и косите ми от скръб побеляха. Сега съм бедна и стара. Безсилна съм вече. Върви, сестрице, бързай! Отнеси радост на хората — те те чакат. Дано благослови Господ пътя ти.

Бабичката млъкна.

— Буху! Буху! — обади се пак бухалът. — Да вървим ли?

— Да вървим! — повтори бабичката и закрета из дълбокия сняг.

А младата жена вдигна юздата, припнаха пак елените и шейната се понесе напред.

Скоро откъм селото екнаха радостни викове. Децата със сурвакници в ръце посрещнаха светлата гостенка — Новата година.

Луи Пастьор - френски химик, микробиолог и имунолог

Луи Пастьор (на френски: Louis Jean Pasteur) е роден на 27 декември 1822г. в Дол, Източна Франция. През 1842г. завършва Кралския колеж в Безансон и кандидатства в Екол нормал в Париж. Там той получава магистърска степен през 1845 г. и докторска степен през 1847 г.
През 1848 г. Луи Пастьор публикува свое откритие, направено при кристалографско изследване на винената киселина, което обяснява наблюдаваната по-рано от Айлхард Мичерлих изомерия на това съединение. Той излага хипотезата, че свойствата на химичните съединения зависят не само от химичния им състав, но и от пространствената структура на техните молекули, с което поставя началото на стереохимията.
През 1848 г. Пастьор за кратко е учител по физика в Дижон, но на следващата година започва да преподава химия в Страсбургския университет, като се жени за Мари Лоран, дъщеря на ректора. Двамата имат пет деца, три от които умират малки. През 1854 г. Пастьор става декан на новосъздадения Научен колеж в Лил, където започва своите изследвания на ферментацията по поръчка на местни индустриалци, занимаващи се с преработка на захарно цвекло. През 1856 г. е назначен за директор на научните изследвания в Екол нормал.
През 1857 г. Луи Пастьор публикува студия за ферментационните процеси, а през 1863 г. – изследването си за ролята на бактериите за развалянето на вино. Той разкрива ролята на дрождите при ферментацията и доказва, че превръщането на захар в алкохол не е спонтанно явление, а сложен процес, тясно свързан с метаболизма на живи организми при условия на ниско съдържание на кислород (анаеробиоза). Освен това доказва, че наличието на друг вид микроорганизми може да доведе до нежелани резултати във ферментиращите течности. Той установява биологичния характер на ферментацията и демонстрира, че микроорганизмите могат да произлязат само от микроорганизми, поредно доказателство за невалидността на теорията за произволното самозараждане.
През 1862 г. Пастьор става член на Френската академия на науките. През същата година, заедно с Клод Бернар, той разработва технология за унищожаване на микроорганизмите в течности чрез повишаване на тяхната температура, която е наречена в негова чест пастьоризация. Първоначално пастьоризацията се е прилагала за увеличаване на трайността на оцета и виното, но през 1870 г. самият Пастьор създава метод за пастьоризация на бира. Днес технологията се прилага масово при различни хранителни продукти.
Изследванията на Пастьор в областта на ферментацията го убеждават в правилността на теорията, предложената по-рано от учени като Джироламо Фракасторо, Агостино Баси и Фридрих Хенле, според която някои микроорганизми са в състояние да навредят на човека и на други живи същества, предизвиквайки различни болести. Той провежда няколко експеримента, с които убедително демонстрира правилността на тази теория. Пастьор излага хипотезата, че ограничаването на достъпа на микроорганизми до човешкото тяло би намалило риска от инфекции, с което подтиква Джоузеф Листър да въведе антисептичните методи в хирургията. През 1865 г. правителството възлага на Пастьор изследвания на епидемично заболяване при копринените буби и той успява да установи микроорганизма, причиняващ болестта.
През 1867 г. Луи Пастьор напуска административния си пост в Екол нормал и оглавява създадената с подкрепата на император Наполеон III нова лаборатория по физиологична химия в същото училище. Година по-късно той е частично парализиран след претърпян удар и напуска училището, като продължава изследванията си в своята частна лаборатория. През 1873 г. става член на Френската медицинска академия, а през 1874 г. парламентът му отпуска пожизнена рента.
През 70-те години Пастьор прави изследвания на холерата при кокошките, като при експериментите случайно открива, че птици, заразени с отслабен щам на причинителя на болестта придобиват имунитет към нея. Скоро става ясно, че този метод може да се използва и за предпазване от много други заразни болести. През 1881 г. Пастьор провежда първата успешна ваксинация - на овце срещу болестта синя пъпка (антракс). През 1882 г. е избран за член на Френската академия.
През следващите няколко години Луи Пастьор изследва фаталната за хората болест бяс, като успява да открие причиняващия я вирус и да създаде ваксина срещу него. Ваксината срещу бяс става първата, приложена върху човек, след като през 1885 г. Пастьор успява да спаси с нея живота на ухапано от бясно куче дете. Откритието получава международна известност и през 1888 г. в Париж е открит Института „Пастьор“, чиято първоначална цел е борбата срещу бяса. Въпреки влошеното си здраве, Пастьор оглавява института до своята смърт.
Луи Пастьор умира през 1895 г. в Марн ла Кокетт край Париж от усложнения след поредица от удари, първият от които получава още през 1868 г. Първоначално е погребан в катедралата „Света Богородица“ в Париж, но по-късно останките му са преместени в специална крипта в Института „Пастьор“.

103 години от публикуването на първата кръстословица

На 21 декември 1913 г. американският всекидневник "Ню Йорк Уърлд" в неделното си издание публикува първата кръстословица дело на Артър Уайн (Arthur Wynne). 

Тя носи названието Word-Cross Puzzle, има ромбовидна форма и и без черни полета. Скоро обаче терминологията се променя на cross-word, а след това и на crossword, което означава просто именно кръстословица. Уайн стига до изобретението, след като е натоварен от редакторите в "Ню Йорк Уърлд" да измисли нова игра за читателите на вестника. Той стига до идеята за кръстословицата, вдъхновен от играта "Магически квадрати", популярна във Великобритания през втората половина на XIX век.

Глобални цели за устойчиво развитие

В Програмата за устойчиво развитие 2030, приета през 2015г., ООН определи 17-те глобални цели за устойчиво развитие, които се стремят към 3 изключителни постижения в следващите 15 години, в трите основни измерения на устойчивото развитие – икономическо, социално и екологично, а именно:

• Да изкореним крайната бедност;

• Да се справим с неравенствата и несправедливостта;
•  Да се справим с климатичните промени

UNICEF - Да преобразим нашия свят: Програма за устойчиво развитие 2030

Фолклорен фестивал Копривщица

Фолклорният фестивал в Копривщица е част от конвенцията за нематериално културно наследство в ЮНЕСКО.
Фолклорен фестивал Копривщица: система от практики за представяне и предаване на културното наследство
Избран през 2016 г. за елемент от регистъра на добрите практики за опазване на културното наследство.
Това е петият български елемент в Списъка на шедьоврите на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. В него вече са  „Сурва“, „Бистришките баби“, чипровските килими и нестинарството.